Търсене в сайта


Последни актуализации

Архиви
Май 2019 (79)
Април 2019 (154)
Март 2019 (198)
Февруари 2019 (136)
Януари 2019 (154)
Декември 2018 (146)

Информация
  • Видин, пл. "Бдинци" №1,
  • тел. 600782
  • факс 600791
  • дан. № 4050001011
  • БУЛСТАТ 000159747
решение по гр.д. № 2025-2018
                 Р Е Ш Е Н И Е №  231
гр.Видин, 10.05.2019г.
 В ИМЕТО НА НАРОДА
Видинският районен съд, гражданско отделение, 3 – ти състав в публично съдебно заседание на десети април  две хиляди и деветнадесета година в състав:
           
Председател: Милена Стоянова
при секретаря  М.Е. като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр.дело № 2025 по описа  за 2018год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД - гр. София, чрез пълномощника юрисконсулт  Б.Р. против В.Г.Г.  от гр. ******, с която е предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл.79 от ЗЗД, във вр. с чл. 99 от ЗЗД , чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Твърди се от ищеца, че на 01.01.2017г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. на основание чл. 99 от ЗЗД между „Изи Асет Мениджмънт" АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за паричен заем № 2583600, сключен на 22.06.2016г. между „Изи Асет Мениджмънт" АД  и ответницата е прехвърлено в полза на „Агенция за събиране на вземания“. Поддържа се, че на ответника е изпратено уведомление за извършената цесия с уведомително писмо от 05.01.2017г., но същото се е върнало в цялост с отбелязване върху обратната разписка, че пратката не е потърсена от получателя. На 09.07.2018г. отново е изпратено писмо с обратна разписка, но същото отново се е върнало с отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя. Поддържа се също, че ответницата не е изпълнила поетите по договора задължения да погаси кредита в уговорения срок до 17.02.2017г. на 8 равни месечни погасителни вноски, всяка по 72.23 лева с  включена  договорна лихва. Посочва се също, че ответницата дължи и сумата от 45.00 лева, представляваща такса за разходи за събиране на вземането. Ответницата дължи и неустойка в размер на 454.24 лева заради това, че не е предоставила обезпечение така, както е уговорена. Тази неустойка е следвало да се заплати на 8  равни месечни вноски, всяка в размер на 56.78 лева. Ответницата дължи и лихва забава в размер на 70.38 лева, изчислена върху всяка падежирала вноска, включваща главница и договорна лихва, считано от датата на падежа до подаване на заявлението в съда.
Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 500.00 лева - главница, сумата от 77.84 лева - договорна лихва по договора за периода от 22.07.2016г. до 17.02.2017г. / падеж на последна погасителна вноска/,  сумата от 45.00 лева – такса разходи, сумата от 454.24 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 22.07.2016г. до 17.02.2017г. / падеж на последна погасителна вноска/, сумата от 70.38 лева – обезщетение  за забава за периода от 23.07.2016г. до датата на подаване на заявлението в съда – 01.03.2018г., както и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до окончателното плащане.
            В срока за отговор по делото е подаден такъв от назначения особен представител на ответницата. В отговора на исковата молба, същата е оспорена като недопустима. Посочено е, че ответницата е била издължила по-голяма част от сумата.
По делото са събрани писмени доказателства, назначена и приета е съдебно-икономическа експертиза,  приложено е ч.гр.д. № 563/2018г. по описа на РС - Видин.
С оглед данните по делото, съдът намира следното от фактическа  страна:
От представеното заверено от ищеца копие на Договор за паричен заем № 2583600 от 22.06.2016г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответницата, е видно, че на последната е предоставен  заем в размер на сумата от 500.00 лева. Договорени са посочените в исковата молба клаузи относно естеството и броя на погасителните вноски, и периодите им на изискуемост, както и относно лихвата за забава върху всяка забавена вноска в размер на законната лихва. Посочена е в договора обща стойност на плащанията 577.84 лева, при годишен лихвен процент 40.00 %. Посочено е, че с подписване на договора, заемателят удостоверява, че е получил сумата и договорът има сила на разписка за получената сума.
В договора е посочено и задължение на заемателя в три дневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение – две физически лица – поръчители или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, в противен случай, заемателят дължи на  заемодателя неустойка в размер на 454.24 лева, платима заедно с всяка погасителна вноска, като към всяка от вноските се добавя и сумата от 56.78 лева. Уговорено е също, при забава на плащанията от страна на заемателя с повече от 30 календарни дни, заемателят да дължи на заемодателя разходи в размер на 9.00 лева , но не повече от 45.00 лева. В чл. 10 е уговорено право на заемателя да прехвърли вземанията си на избрано от него трето лице, включително да заложи вземането в полза на трето лице.
На 16.11.2010г. между кредитора „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за събиране на вземания“, чиято правно организационна форма към онзи момент е била  ООД, е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, като  конкретизацията на вземанията е в списък - Приложение №1 към договора. Списъкът към всеки от договорите е представен по делото във вид на извлечение, съдържащо името на ответника и размера на вземането по договора.
Ищцовото дружество е преупълномощено с пълномощно от изпълнителния директор на „Изи Асет Мениджмънт” АД да уведоми всички длъжници по цедираните с договора  за цесия вземания.
По делото са представени два броя уведомления до ответницата от 05.01.2017г. и от 09.07.2018г. за извършената цесия като липсват данни същите да са получени от ответницата. С връчване на исковата молба и книжата към нея, на ответницата  отново е връчено уведомлението за извършената цесия и това е станало  на 09.01.2019г., видно от отрязъка от съобщението.
Вещото лице по назначената и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза е дало заключение, че дължимата главница, договорната лихва и лихвата за забава са в претендирания размер.
Вещото лице е посочило, че няма извършено плащане по кредита.
Не се спори относно издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК въз основа на подадено от ищеца заявление срещу ответника за процесните суми, видно и от приложеното ч.гр.д. № 563/2018г. по описа на ВРС, по което длъжникът е подал възражение срещу нея за недължимост на вземанията.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявен е установителен иск по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 79 от ЗЗД, във вр. с чл. 99 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Вземанията на ищеца се основават на договор за потребителски заем, уреден в чл. 240 от ЗЗД. Договорът поражда задължение за връщане на взетата в заем сума, която кредиторът е предал на ответника. От доказателствата, се установява, че  на ответницата е предадена заемната сума по договора и този факт е удостоверен с нейния подпис в договора, в който е посочено, че същият служи за разписка за предаване на сумата. Ответницата не е извършила  плащане на нито една вноска по заема.
От договора е видно, че между страните е била договорена договорна /възнаградителна/ лихва, каквато е допустима съобразно разпоредбата на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД.
По правната си характеристика,  договорната лихва е възнаграждение, с което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/ и времето на ползването му.
Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим  в Закона за потребителския кредит. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК е  посочено, че ГПР, включващ и лихвите, съгласно ал. 1,  не  може да  бъде по-висок  от  пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във  валута, определена с постановление на Министерския съвет, което на практика е ограничаване на волята на страните с императивни правила на закона.  В случая, договорната лихва е в размер на 77.84 лева и не надвишава размера на законната лихва. Поради това ответницата дължи заплащането й в поискания размер.
Основателна се явява претенцията за лихва за забава върху неплатената главница  за периода от 23.07.2016г. до датата на подаване на заявлението в съда – 01.03.2018г.   Съгласно договореното в чл. 8, ал. 2 от договора за заем, страните са се съгласили, че  при забава в плащането на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава. От заключението на вещото лице, се установява, че лихвата за забава възлиза на 70.38 лева, до който размер исковата претенция ще следва да се уважи.
Настоящият съдебен състав намира претенциите за сумата от 454.24 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 22.07.2016г. до 17.02.2017г. / падеж на последна погасителна вноска/ и за  сумата от 45.00 лева – такса разходи, за неоснователни поради следното:
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем, да предостави обезпечение на задълженията по договора, а именно –  две физически лица - поръчители, които да отговарят на изрично разписани изисквания на заемодателя, вписани в договора или да предостави банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем.
В чл. 4, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на това задължение на заемателя, същият дължи неустойка в размер на  454.24 лева, която се заплаща на равни погасителни вноски, всяка в размер на 56.78 лева, дължими на падежната дата на погасителната вноска по договора за заем. При товаа разсрочване на неустойката, месечната погасителна вноска, която следва да заплати заемателя е в размер на 129.01 лева.
Съдът следи служебно, дори при липсата на възражение за нищожност, и следва да зачете последиците на тази нищожност, когато е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави и когато е налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при които охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява поради изключителната си значимост диспозитивното начало в гражданския процес. В подобен смисъл са ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г. на IV г.о., Решение № 229/21.01.2013 г. на ВКС по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. и др.
 Няма спор с оглед качеството на заемателя, че е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП.
По претенцията за неустойка, поради неизпълнение на поетото задължение от заемателя да осигури след сключването на договора за заем едно от посочените обезпечения.
Съгласно чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Съгласно чл. 146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител е изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, но се прилага към останалата част на договора – чл. 146, ал. 3 ЗЗП. При потребителски договор тежестта на доказване, че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство – подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори. /в този смисъл и р.№98/25.07.2017г. по т.дело №535/2016г. на  I во  т.о./ .
Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията по ал. 1 се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2. Представеното към договора Предложение за сключване на договор за паричен заем /л.10 по делото/ е подписано на датата на договора и макар отделено в самостоятелен документ, не установява отнапред разясняване на потребителя клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем  от 22.06.2016г., същият е изготвен въз основа на типизиран модел и стандартен европейски формуляр, който не е приложен и с който заемателят е бил запознат, но без данни за разясняване конкретните разпоредби в отклонение от изрично вписания ГПР и ФГЛП по заема.
В разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП са посочени критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Даденото легално определение за клаузи, които не са индивидуално уговорени, се ползва с оглед на осъществяваната върху тях преценка от гледна точка на евентуално неравноправният им характер. От дефиницията на законодателя следва по аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. Доколкото не са ангажирани други доказателства извън самия договор с предложението към него, съдът намира, че не е налице установяване от ищеца индивидуално договаряне, поради което са налице предпоставки за преценка неравноправността на посочените клаузи от договора.  Дори съдът да приеме, че е налице индивидуално уговаряне поради декларираното от потребителя съгласие и предварително запознаване с европейския стандартен формуляр, то отново съдът би следвало да подложи клаузата от договора на преценка служебно за съответствието и с добрите нрави и закона по арг. от чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
 Уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за неравноправна и недействителна както по аргумент на чл. 143, т. 5 ЗЗП, така и по аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно да се доказват по размер. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора. Доколкото в случая размерът на неустойката от 454.24 лева е почти колкото размера на  заетата сума от 500.00 лева, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49.01%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.
Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на изисквания създаващи значителни затруднения  за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора ФГЛП от 40.00%. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР - 49.01% и посоченият общ размер на плащанията от 577.84 лева /главница и договорна лихва/. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане -обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като представлява половината от предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР – неустойката представлява повече от 90% от заетата сума.
Съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по чл. 4, ал. 2 представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя и не е установено да му е разяснена. Напротив, същата е в противоречие с обявеното в чл. 2 от договора и в предложението за сключване на договора. В тях изрично е предвидено, че общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 577.84 лева като разпоредбата очевидно не включва оскъпяването по чл. 4, ал. 2 от договора. Съгласно т. 2 от ДР "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, а "общ размер на кредита" е максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит. В този смисъл, съдът намира, че посочената в договора обща сума за плащане от 577.84 лева е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики е представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за заем /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката както и съпоставка с вредите от неизпълнението.
Съгласно чл. 10а ЗПК, действащ към датата на подписване на процесния договор /считано от 23.07.2014г./, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно ал.3 кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 21 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4 ЗПК, е нищожна.
Претенцията на ищеца, наред с главница и договорна лихва, касае начислената неустойка по чл. 4, ал. 2, а така също и такса разходи, свързани с действия на заемодател при забава в плащанията, т.е. такса разходи представлява обезщетение на кредитора при забавено плащане. /чл. 8 от договора/.
Настоящият договор за заем е сключен при действието на ЗПК /обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010г., в редакцията му изм. и доп. с ДВ, бр. 57 от 28.07.2015г./, съответно нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК. Цитираната норма в ал. 1 предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В настоящия случай, претенцията на ищеца е заемополучателят да дължи на определени дни определена сума от  9.00 лева, но не повече от 45.00 лева. Съдът намира, че това, се явява в пряко противоречие с чл. 33 от ЗПК. Претенцията за разноски представлява по същество претенция за неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на вземането. С  предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Неоснователно е възражението на процесуалния представител на ответника, което е и ненавременно направено едва в хода на устните състезания, че не е доказано, че вземането по процесния договор за заем е цедирано на ищеца. Същото е точно индивидуализирано в представеното Приложение  към договора за цесия / л. 18 от делото/. Посочени са трите имена на длъжника, договорът, от който произтича вземането -2583600, както и размерът на вземането.
 Като доказателство в посочения смисъл е и уведомителното писмо за извършената цесия, което изхожда от цедента, действащ чрез  пълномощник цесионера, като същото е  приложено към исковата молба и е достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, поради което съставлява надлежно съобщаване за цесията по чл. 99, ал. 3 пр. 1 ЗЗД и тя е породила действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото. В този смисъл са постановените от ВКС, на основание чл. 290 ГПК, Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на II т. о. и Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т. о. Следователно вземането е валидно прехвърлено на ищцовото дружество с договор за цесия, поради което ищецът е активно легитимиран да предяви настоящия иск. 
В  трайната съдебна практика е прието, че  действието по уведомяването на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на договора за цесия, а целта е  длъжникът да знае на кого да плати. Длъжникът има интерес да оспорва уведомяването за цесията тогава, когато  е платил на ненадлежен кредитор. В случая, от събраните по делото писмени доказателства и от изслушаната съдебно-икономическа експретиза, се установи , че ответницата не е извършила никакво плащане по договора за заем.
С оглед установеното, че към 01.03.2018 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 563/2018г. по описа на ВРС, ответницата е дължала по Договор за паричен заем № 2583600 от 22.06.2016г. сумата от 500.00 лева, представляваща неизплатена главница, то предявеният установителен иск за главницата следва да бъде уважен в пълен размер, ведно със законната лихва, считано от 01.03.2018г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на вземането.
С оглед установеното, че дължимата възнаградителна лихва е в размер на 77.84 лева за периода от 22.07.2016г. до 17.02.2017г. / падеж на последна погасителна вноска/, то предявеният установителен иск ще следва да се уважи в пълен размер.
С оглед установеното, че дължимото обезщетение за забава върху неплатената главница, съгласно заключението на вещото лице е в размер на 70.38 лева –за периода от 23.07.2016г. до датата на подаване на заявлението в съда – 01.03.2018г.,  претенцията  ще следва да се уважи в пълен размер.
Исковите претенции в частта на претендираната неустойка и такса разходи ще следва да се отхвърлят като неоснователни.
По разноските.
Ищецът е направил искане за присъждане на разноски. Видно от представения списък в исковото производство, ищецът е сторил следните разноски: внесена държавна такса в размер на 25.00 лева, 80.00 лева - депозит за вещо лице, 300.00 лева – разноски за особен представител на ответницата, като се претендира и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350.00 лева.
Съобразно уважената част от исковете, на ищеца ще следва да се присъдят разноски за платена държавна такса, вещо лице и особен представител  в общ размер от 228.79 лева и  юрисконсултско възнаграждение в размер на  100.00 лева, съгласно чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК.
В заповедното производство ищецът е направил разноски, както следва: 25.00 лева за платена държавна такса, като му е присъдено и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лева. С оглед изхода на спора по исковото производство по  съразмерност на ищеца следва да се присъдят разноски в заповедното производство в общ размер от 42.37 лева.
      Водено от горното, Съдът
                                                     Р  Е  Ш  И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В.Г.Г. с ЕГН: ********* от гр. ******, ж.к. *********, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 500.00 лева – неплатена главница по  Договор за паричен заем № 2583600 от 22.06.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 01.03.2018г. до окончателното изплащане, сумата от 77.84 лева - договорна лихва по договора за периода от 22.07.2016г. до 17.02.2017г./ падеж на последна погасителна вноска/, както и сумата от 70.38 лева – представляваща лихва за забава върху неплатената главница за периода от 23.07.2016г. до датата на подаване на заявлението в съда – 01.03.2018г., по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 414- РЗ от 06.03.2018г.  по ч.гр.д. № 563/2018г. по описа на РС – Видин.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 против В.Г.Г. с ЕГН: ********* от гр. ******, ж.к. ********* установителен иск по чл. 422 от ГПК в частта за установяване дължимостта на сумата от  454.24 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 22.07.2016г. до 17.02.2017г./ падеж на последна погасителна вноска/ и за  сумата от 45.00 лева – такса разходи по Договор за паричен заем № 2583600 от 22.06.2016г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 414- РЗ от 06.03.2018г.  по ч.гр.д. № 563/2018г. по описа на РС – Видин, като неоснователен.
ОСЪЖДА В.Г.Г. с ЕГН: ********* от гр. ******, ж.к. ********* да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата в общ размер от 42.37 лева   – разноски по заповедното производство за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение по ч.гр.д. № 563/2018г. по описа на РС- Видин, както и сумата в общ размер от 328.79 лева – разноски в исковото производство.
       Банковата сметка на ищеца, по която да се преведат присъдените суми е IBAN: ******,   BIC: ******.
Решението подлежи на обжалване пред ОС- Видин  в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Версия за печат
Свързани страници